Сергей Герджиков. СВЕТУВАНЕ. Човешкият жизнен процес
София: Екстрем, Изток-Запад, 2010
Дефиниции и положения
Тук се определят основни термини и се формулират основни положения.
Дефинициите и формулировките са специфични за тази разработка. Търсени са най-кратките формулировки.
1. Състояние–процес
Дефиниция. Състояние: моментна определеност/неопределеност.
Дефиниция Процес: определена/неопределена промяна.
2. Относителност на ‘състояние–процес’.
Всеки процес се стреми към състояние, може да се сведе до състояние и да се опише като състояние. Пространствената и времевата определеност са единни. Те изграждат континуум.
Равномерното праволинейно движение е процес, но то е неразличимо от покоя, ако не се съотнася. Т.е. дали е налице процес или състояние, зависи от отнасянето към позиция (координатна система).
Равновесното състояние е процес на неопределено движение на множества елементи. Стабилизираната динамика далеч от равновесието може да се определи като състояние на метастабилност в неравновесната термодинамика.
3. Живо състояние – жизнен процес.
Дефиниция. Живо състояние: състояние, в което живата форма се запазва, състояние на живата форма.
Дефиниция. Жизнен процес: процес на запазване на живото състояние на живата форма. Процес, в който живата форма се синтезира в условие на спонтанно разпадане.
4. Свят – светуване.
Светът е форма в процес.
Светът не е ‘наличното’, а постоянно синтезиращото се.
„Дефиниция. Светуване: поток на света, феноменален поток.
Светуването е живеене, ре-синтезиране на свят.” (Форма на човешкия свят, § 4).
Момент: времеви елемент на светуването.
5. Светуване – жизнен процес.
Светуването е феноменален план на жизнения процес. Жизненият процес е процесът на ре-синтез на живата форма, наблюдавана като живо тяло. По-подробно темата е разработена във Формата на човешкия свят (2010, гл. 8–11).
Живата форма живее и заедно с това преживява свят. Едното не е тъждествено на другото. Едно е да усещаме болка, друго е да се разрушава органична форма.
Светуването съответства на жизнени процес на ре-синтез на живата форма.
Светуването също е ре-синтез на света такъв какъвто се живее от живата форма.
6. Синтез – разпад.
Дефиниция. Синтез: свързване на много в едно, на едно с друго; възникване; създаване. Части се обединяват в цяло, елементи – в структура, компоненти – в система, моменти – в процес. Един момент се съединява с друг. Една форма възниква, една форма се създава.
Синтез в потока на живота е: свързване на отделни моменти в жизнен процес.
Отнасянето е синтез – от едно се преминава към друго.
Дефиниция. Разпад: разединение, дезинтеграция на едно в много.
7. Насоченост на формите към разпадане.
Тук трябва да се позовем на втория принцип на Термодинамиката. Ентропията – най-вероятното състояние – нараства до безкрайност. Принципът се формулира за затворени системи. В отворени системи (живите системи) ентропията се стреми към безкрайност. Относителността на информация, ентропия и жизнен процес е подробно разгледана във Философия на относителността (2008, част I) и във Формата на човешкия свят (2010, глава 6).
Живата форма спонтанно се разпада от живо към неживо състояние.
Всички органични форми: системи, органи, тъкани, клетки, макромолекули – се разпадат с времето. Това е дисимилация, патология, остаряване, смърт.
8. Ре-синтез.
Дефиниция. Ре-синтез: синтез на вече налична форма (копиране, пренос, проекция, възстановяване на разпадаща се форма).
Живите форми се ре-синтезират в условията на разпадането си (ентропия). Така те се запазват. Клетката и организмът се възпроизвеждат.
Ре-синтезът е форма на живота, на жизнения процес. Живите форми се възстановяват от разпада. Живите организми се размножават. Живите форми експанзират в жизнената среда до изчерпване на ресурсите.
9. Насоченост на жизнения процес към ре-синтез.
Синтезите създават вериги с проективна посока: ре-синтез на живата форма.
Всички синтези в жизнения процес имат посока: запазване на живата форма (на живото състояние).
Следствие. Реалното състояние на живата форма се колебае между синтез и разпад, живо и неживо.
10. Проблематичност на жизнения процес.
Най-кратко определение на ‘проблематичността’ е: ограниченост на ре-синтеза от разпада. Форми се фиксират без функция, без смисъл, дори дисфункционално и разрушително.
Всички синтези в жизнения процес се ограничават в ре-синтеза до проблематични форми. Те могат да водят или да не водят към ре-синтез на живата форма. Реалните органични форми и виртуалните форми, създавани от хората (артефактите) са резултат от разпад и ре-синтез. Те са до някаква степен отклонени от една перфектна виртуална форма.
Това реферира: деформация, болестно израждане, грешка, криза, катастрофа…
Всяка синтезирана форма подлежи на включване в интегрална верига на ре-синтез и в нея се оказва повече или по-малко жизнена, адекватна, функционална, водеща към ре-синтез. Често синтезираните форми се запазват, въпреки че са погрешни, докато не се заменят с по-добри. Това реферира: паразитна ДНК, грешки в репликацията, мутации, грешки в кодиране при синтеза на белтъци, заразяване с вируси или бактерии, дистрофия на органи, патология, погрешно действие и поведение, погрешно решаване на проблем, неуспешно създаване на артефакт.
В насочеността си към ре-синтез синтезите сами по себе си са ‘слепи’ – едва резултатът в една интегрална серия показва дали се стига до ре-синтез.
Ние спонтанно синтезираме смислени моменти и цялости: усещания, възприятия, представи, мисли, реч, артефакти. Дори в сънуването синтезираме образи и сюжети. Но всички те са проблематични, незавършени, полуехаотични и относително погрешни. Животът е потопен в хаос.
11. Органична форма–функция.
Органичните форми в живата форма в интеграл (ре)синтезират живата форма.
На всяка органична форма съответства функция – нейния жизнен процес.
Това реферира: ДНК носи генетичната информация, проектира я в синтеза на организма и я предава в поколенията. Сърцето изтласква кръв. Мозъкът интегрира жизнения процес на организма.
На виртуално ниво артефактите имат предназначения в жизнения процес на хората. Това реферира: Езикът служи за общуване. Ножът служи за рязане. Компютърът служи за изчисляване. Митът служи за описване на света. Танцът доставя удоволствие и сплотява общността.
12. ‘Светови континуум’.
Светът е континуален. Пространство и време не са две същности, а два аспекта на света-светуване. Всяка динамика на форма предпоставя някакво пространство и време. В механиката е разработено понятието ‘гравитационно поле’. В термодинамиката е разработено понятието ‘фазово пространство’ (пространство на състоянията). В биологията такива понятия се избягват, но се използват като метафори.
Тук се използва в подобен виртуален смисъл понятието ‘светово поле’, ‘светови континуум’. По аналогия с механиката и динамиката се използват термини като ‘гравитация към живо състояние’, ‘атракция към живо състояние’.
Най-чисто от проблеми е използването на термина ‘насоченост’.
Жизнените процес, синтезите и сериите са насочени към ре-синтез.
13. Динамики на органични форми.
Органичните форми се променят в специфични за тях времеви форми (динамики). Тук се разработват, определят и прилагат в съдържанието на книгата:
Генезис (пораждане): синтез на определена форма, преход от хаос към ред.
Запазване: запазване (фиксиране) определеността на генерираната форма. Една форма в жива форма е фиксирано определена в програма. Това се нарича ‘запазване на приспособеното’.
Копиране: синтез-ре-синтез на форма със същата определеност.
Трансфер (пренос): пренос на форма от едно място на друго.
Транслация (превод): пренос на форма от една координатна система към друга.
Проекция: трансфер на форма в друга форма. Пренос на форма от едно ниво (една група форми) към друго ниво (друга група форми).
Трансформация (превръщане): синтез на форма, свързана с предходна форма, който може да се определи като ‘превръщане’.
14. Трансдукция.
Трансдукция (от лат. transductio): трансформация от едно пространство към друго; от една система на кодиране към друга; от хаотична среда към подреден сигнал; от сетивност към език; от мислене към език; от светлинна среда към зрителна система; от една граматика към друга.
Дефиниция. Трансдукция: вход от неопределена сфера към определена форма на сериален синтез.
Сигнална трансдукция: процес, при който извънклетъчен сигнал се преобразува във вътреклетъчен сигнал. Светлинното многообразие се проецира чрез оптиката на окото в ретината – трансдукция.
15. Феномен.
Дефиниция. Феномен (явление): преживяване, синтезирана от квалии динамична форма.
Феномен реферира: възприемане на предмет, лице, музика; разбрана реч, разбирано понятие.
Феноменът съвпада със смисъла, но е отнесен към едно предполагаемо нефеноменално съществуване отвъд себе си: същност. Феномените заменят същностите в историята на нашата философия. Феноменално значи такова, каквото се явява, изпитва, а не каквото се схваща като (предполагаемо) съществуващо, същност.
16. Смисъл.
Дефиниция. Смисъл: момент в светуване (в по-широк смисъл: момент в жизнен процес).
Светуването е верига от смисли. От квалии спонтанно се оформят смислени цялости: възприятие, представа, спомен. Синтезират се: мисъл от думи и образи; реч: описание, обяснение, предписание; цел, проект; действие, дейност. Дори напълно несъзнателно, в сънищата, ние оформяме цели сюжети. Синтезът на смисъл е локален синтез на светова форма.
——————————————————————————————
Сергей Герджиков. ФОРМА НА ЧОВЕШКИЯ СВЯТ
София 2010
Това е изследване върху формата на света така, както се живее от човешките същества.
Тук се прави експеримент с една теория отвъд деленията субект–обект, дух–материя, култура–природа чрез схващане за света като живот. Тя се разработва в описване и обясняване на форми, изследвани в науките, и в решаването на проблеми, решавани в различни философии.
Формата на феноменалния свят е жива. Потокът на света е жизнен процес – светуване. Светуването се отнася към определена жива форма. Този свят се запазва в същата форма, докато се разпадне.
Жива е формата, която се синтезира срещу спонтанното си разпадане. Този синтез е процес на самия живот. Всичко живо живее в своя форма: човекът остава човек, прилепът остава прилеп, докато човекът или прилепът умрат.
Светът, тялото с главния мозък, умът и човешките създания имат форма и смисъл като живот. Светът, какъвто го живеем, не е обективна реалност, а ние не сме познаващи машини. Душа и дух не са обособени субстанции или способности и имат формата и динамиката на живота.
Делението, което се следва в това изследване, е: реално–виртуално (реален свят–виртуални създания, феномени–арте-факти). То е набелязано в предходното изследване: Философия на относителността (2008).
Този том е първа част на изследване за света. Втората част предстои да излезе в следващия том под заглавие Светуване.
Съдържание
Дефиниции и положения 9
Глава 1. Реално 15
Глава 2. Виртуално 62
Глава 3. Форма на света 87
Глава 4. Перцептивно пространство 112
Глава 5. Форми 138
Глава 6. Ред–хаос. От клетката до сонатата 157
Глава 7. Групи 179
Глава 8. Жива форма 187
Глава 9. Човешка форма. Какво е да си човек 217
Глава 10. Човешко тяло 251
Глава 11. Свят – тяло – мозък 266
Глава 12. Мозъчна топика 282
Глава 13. Когнитивната парадигма 297
Глава 14. Обект–субект, феномен–смисъл 322
Глава 15. Сетивна форма 341
Глава 16. Цветовете 371
Глава 17. Съзнаване – несъзнаване 392
Глава 18. Ум 411
Глава 19. Артефакт 438
Използвана литература 455
Дефиниции и положения
1. Определеност и относителност. Ако е налице само едно без друго, то е неразличено, безотносително и неопределено. ‘Едното’ e празно самò и се разтваря в неопределеност.
Ето две определености: ● (черна форма на бял фон). Ето eдно отношение: ● (черно–бяло).
Дефиниция. Отношение: едно относно друго.
Всяко определение е отношение.
Следствие. Няма определеност вън от отношение.
Следствие. Неотнесеното е неопределено.
Отношението – това е двойно (множествено) определение. Две усещания, две форми и два процеса, два знака и два израза взаимно се определят и иначе не могат да се определят – между всеки два елемента има предел и той ги о-предел-я.
2. Реално–виртуално. Категории като субект–обект, съзнание–материя, дух–душа–тяло, Аз–обективен свят, са предпоставени в нашите философии и науки, в нашите естествени езици. Те следва да се пре-осмислят и да се експериментира с тях, като се развие позиция извън тях. Това е направено в негативен план в изследването De-cogito. Отмисляне на измисления свят, 2007. Изследват се относителностите в реален и виртуален план. Това е направено във второто от предходните изследвания (Философия на относителността, 2008). Там е прокарана разликата между реално и виртуално. Светуването е реално, а знаците и градежите са виртуални. Те нямат самостоятелна реалност вън от нашия процес на осмисляне – светуването.
3. Няма фиксирана граматика, отнесена пряко към феномените. Дефиниция. Граматична натовареност (grammatical loadedness) – граматичната форма, която има всяка изказване за света. Тази форма не следва сетивни форми, а се определя от местни граматични категории.
За да изследваме каквото и да е, ние определяме в отнасяне и оформяме двойки и групи понятия. Елементарна е двойката ‘форма–процес’ (‘пространство–време’), фиксирана в граматичната форма ‘съществително–глагол’. Тази форма не е задължителна – тя не се създава в много от езиците по света. Ако искаме да говорим за света свободно, трябва да варираме с граматическите форми и с категориите. Така може да се създаде гъвкава дескрипция, относително независима от граматика и онтология.
В известен смисъл няма ‘погрешен синтаксис’, защото няма ‘правилен синтаксис’. Светът преди езика не е релевантен към специфични подредби на думите.
Сетивната форма пространство-време е извор на езиковата форма ‘нещо–става’: „Тялото се движи“. „Човек живее“. Но няма неподвижно тяло и няма неживеещ човек. Няма невремево пространство. Извън езиците няма независими нещо и ставане.
4. Свят–светуване. Граматичната двойка съществително–глагол задава формата на концептуалната двойка свят–светуване в това изследване. Тук светът се изследва само феноменално – както се явява. Но не се развива трансцендентална феноменология и специално трансцендентална субективност срещу обективност. Не се развива каквато и да е априорна философска позиция, а се предлага мрежа от понятия, по-адекватна от привичните.
Дефиниция. Свят: Феноменално единство от преживявани форми.
Светът, какъвто го преживяваме, е органично цяло. Налице е жива континуалност, в която намираме пространствени и времеви форми.
Формите са динамични, динамиките са динамики на форми.
Динамиките на живите форми са насочени към ресинтез на живите форми.
Светът не е ‘наличното’, а постоянно синтезиращото се.
Дефиниция. Светуване: поток на света, феноменален поток.
Светуването е живеене, ресинтезиране на свят.
5. Запазване и цялостност на света. Светът се запазва такъв, какъвто го светуваме, докато сме живи. Той е такъв, каквото е съществото, което го светува.
Светът, както го живеем, е непрекъснат, цялостен, оформен. (Той се приема за красив, удивителен, прекрасен, съвършен. Самата красота е ефект на тази органична цялостност).
Тук ‘свят’ не реферира ‘всичко’, а ‘всичко живяно’. Наличното е актуално изпитвано, течащо заедно с нас, запазващо формата си в този поток.
6. Запазване на живота – ресинтез на формата. Животът се запазва, доколкото е възможно в условията на запазване на енергията и растеж на ентропията.
Запазването на живота не е безусловно, но е безусловен стремежът на всяка жива форма да се запази. При безусловното разпадане по силата на Втория принцип на термодинамиката това значи, че живите форми се ре-синтезират.
„Жива форма наричаме форма, чиято динамика е ре-синтез на самата форма срещу спонтанното £ разпадане“ (Философия на относителността, § 33). Това разбиране се оформя в Граници на науката (1995, § 4).
7. Изказването на света става в света. Когато говорим за света, ние не излизаме от него. Не можем да застанем ‘пред света’. Когато даваме знаци (думи, букви, цифри, числа) на феномени, ние правим трансформация – проекция от феномен към знак, от реално към виртуално.
8. Реферирането е виртуален синтез. „Ето една референция: „‘черно–бяло’ реферира това: ●“.
Референцията е създадена, а не дадена в света. В този смисъл виртуалното се създава (пресъздава). Ако нещо е създадено, това нещо няма реалност без (пре)създаване.
Референция се нарича виртуално-реална отнесеност, осмисляне. Референция е определяне на знака заедно с други знаци относно феномен в света. Рефериране се нарича акт на отнасяне на смисъл към реална форма“ (Философия на относителността, § 33).
‘Дефиниция на’, ‘изказ на’, ‘знак на’ не реферират притежание или присъщност. Феноменът, който се дефинира, не притежава по никакъв начин дефиницията. Знакът е виртуален, а феноменът е реален. Той е ‘на’ или ‘за’ феномена в преносен смисъл – знакът реферира феномена.
9. Свързване на знак с феномен. Реферирането на феномен със знак не променя феномена, не си взаимодейства с феномена, не става реалност заедно с феномена. Но феномен и знак интерферират, наслагват се и генерират ‘неща’ и ‘процеси’. В ума знак и феномен се осъзнават свързани. Знакът върви с феномена, доколкото има знак за феномена. Знак и феномен обаче имат различни форми – езикова и сетивна. Затова няма знак, който да засвидетелствува феномена, той не е ‘преносим’ в думите, а остава феномен.
10. Феноменът е свидетелство за себе си. Феноменът е реален и няма нужда от словесно утвърждаване или засвидетелстване, ‘доказване’. Той е свидетелство за самия себе си. Знакът е отнасяне, определяне. Определенията на ‘света’, ‘живота’, ‘съзнанието’ са виртуални. Затова няма смисъл чрез дефиниции да се решава кое е реално и кое не е, кое е живо и кое не е. Утопично е да се проектира ‘жив компютър’ или ‘жива програма’. Нямат смисъл на свидетелства дефинициите на живо в биологията. Дефинициите дефинират, но не представят феноменалното. Затова са все недостатъчни и все неприемливи дефинициите на битие, реалност, живот – винаги ‘нещо се изплъзва’ и то не е в понятието и думата. Не става въпрос за ирационализъм или витализъм, а за разлика между живеене и изразяване, сетивно и знаково, феномени и понятия (ноумени), реално и виртуално.
11. Относителност. Относително е всичко, което е и ‘това’, и ‘друго’, и нито е ‘това’, нито ‘друго’ без определено отнасяне. Определянето като ‘нещо’ и ‘друго’, без да засяга феномените, създава виртуални структури, които са динамични. ‘Нещо’ е ‘друго’ в друго отнасяне.
Човек е ‘човек’ само относно не-човешките форми, ‘Човек’ без други живи същества се свежда до ‘живо същество’. ‘Живо’ без не-живо се свежда до ‘съществуващо’, а ‘съществуващо’ без не-съществуващо се разтваря в неопределеност. Такава е виртуалната относителност.
Самите феномени, в своите реални форми, са взаимно отнесени. Зримото без звук, мирис, вкус и докосване се разтваря в ‘сетивно’, цвят без друг цвят се разтваря в безцветие. Такава е реалната относителност (свързаност).
Коректно се говори примерно в следната форма: „В отнасяне към В това е А, в отнасяне към С е D“. Реално отнасянето е синтез на най-малко два момента. Виртуално то е определение.
12. Отнасянето разтваря ‘предикацията на субекта’. То не се свежда до предициране, а обхваща всички възможни определения. Отнасянето е съотнасяне. Определянето е съопределяне. Тук не са различими субект и предикат.
13. Отнасянето разтваря ‘основата’. Да определим нещо значи да го отнесем към друго. Но няма нещо, което да наречем ‘абсолютна основа’, защото то би било безотносително, неопределено. На пръв поглед относителността е нестабилна и ни лишава от опора. Опората сякаш се дава от нещо безотносително, основно, фундаментално. Реално безотносителното е източник, но не и фундамент. Отнасянето е единствената ‘опора’. В езиците то е виртуално, във феномените – реално.
14. Неопределеността е фон на определеността. Определението е ограничение и отвъд границата е неопределеността. Неопределеността е неминуем фон на определеността – пространство без отнасяния.
15. Отнасянето разтваря ‘основанието’, ‘аргументацията’ и ‘критиката’. В подходяща схема можем да намерим основания на всевъзможни твърдения. В подходяща схема можем да аргументираме какво ли не. При подходящи предпоставки можем да доказваме и опровергаваме най-различни положения.
16. Предпоставките могат да варират неограничено. Няма безусловни изкази. Няма непоклатими положения. Няма абсолютни предпоставки. Светът просто не се реферира безусловно. Предпоставките се оправдават относително: в решаването на описателни и обяснителни проблеми.
17. Отнасянето разтваря ‘необходимите категории’.
Категориалните схеми са вариантни. Едни и същи феномени могат да се изказват в различни категории. ‘Причината’ – това е предшестваща форма-процес в серия форми-процеси. Но формите и сериите се дефинират от нас в отнасяния.
18. Няма определени безотносителни реалности. „Неотнасянето е неопределеност. Безотносителното е неопределено.
Следствие. ‘Безотносителните реалности’ са неопределени.
Няма определеност сама по себе си. Дори елементарните квалии: болка–удоволствие, топло–студено, синьо–жълто, се разпознават само взаимно. Формите са неопределени като ‘неща’ и ‘събития’ преди езика.
Това имплицира, че ‘безотносителните реалности’ са неопределени: Аз, Бог, абсолют, субстанция, съвършенство, безкрайност. Тези понятия са отнесени с други понятия и чрез това се определят, но тогава престават да бъдат безусловни (Философия на относителността, § 62).
Изследователски семинар на Катедра Философия 